ПРИРОДЕН ПОТЕНЦИАЛ

 

Географско положение

Община Ракитово е разположена в Западните Родопи, като заема югоизточната част на Чепинската котловина и оградните планински хребети. В административно отношение община Ракитово принадлежи към област Пазарджик, като на запад граничи с община Велинград, на север с общините Септември и Пазарджик, на изток и юг – съответно с общините Пещера и Батак.

 

Rakitovo_admin

 

Географско положение на община Ракитово

 

            Общината заема площ от 246,4 кв.км (5,5 % от общата територия на областта), което и отрежда седмо място сред останалите общини в област Пазарджик. Територията на общината е формирана от землищата само на три населени места – общинския център гр. Ракитово, гр. Костандово и с. Дорково. Гара Костандово и местността Цигов чарк са вилни зони със сезонно пребиваващо население.

            В географско отношение, общината остава встрани както от основните пътни и комуникационни връзки за страната, така и за тези в областта и региона. Изключение прави единствено ІІІ-класната пътна връзка Пазарджик-Велинград, която обаче преминава в най-западната периферна част от територията на общината. Периферното транспортно-географско положение на общината е дало отражение върху степента на развитие и усвоеност на нейната територия. Това се илюстрира с факта, че общината е включена в списъка на общините със средно равнище на безработицата през 2006 г. над 50 на сто по-високо, от средното за страната. От друга страна, общината се отличава със съхранена природна среда и значително биоразнообразие, което в съчетание със съседството с яз.Батак и с някои други природни и антропогенни рекреационни ресурси, осигурява значим потенциал за развитието на планински рекреационен туризъм и на други видове алтернативен туризъм. Това е един от начините местното население да формира допълнителен доход, при това без да унищожава чувствителната на антропогенни въздействия природа в Родопите.

Връзките със съседните общини се изразяват в:

·         икономически – обмен на суровини, материали;

·         транспортно-комуникационни – потоци от стоки и хора;

·         социален сервиз – обекти с над-общински мащаб – образование, наука, култура, здравеопазване, спорт;

·         административно обслужване – общинска администрация и деконцентрирани служби;

·         ежедневни трудови пътувания – по повод заетост извън общината.

            Интензифицирането на връзките със съседните общини трябва да се осъществява в следните главни направления:

·         подобряване на техническата инфраструктура;

·         подобряване на транспортното между-общинско обслужване;

·         обмен на иновационни практики в сферата на общински услуги, маркетинг, “общинско предприемачество”;

·         разработване и осъществяване на съвместни стопански/бизнес проекти;

·         разработване и предлагане на съвместни/регионални туристически продукти;

·         разработване и реализация на съвместни екологични проекти.

            По отношение на географското положение на общината могат да се направят следните изводи:

·         общината се отличава със специфично географско положение, което се отразява върху целия социално икономически живот на общината, нейния инвестиционен и стопански потенциал;

·         макар че територията на общината да не е разположена в географската периферия на област Пазарджик, тя остава встрани от основните пътища и комуникации за областта и региона;

·         общинската територия е разположена в регион със сравнително съхранена природа и значително биоразнообразие, което е важна предпоставка за развитието на туризма и рекреацията.

 

Природно-ресурсен потенциал

Изследваната територия се отличава с преобладаващ планинско-котловинен релеф, формиран в условията на сложна геоложка обстановка. Територията на общината заема източната част на Чепинската котловина – добре засебена природно-географска единица в пределите на Западните Родопи. Съвкупното влияние на природните фактори и характерните й морфохидрографски белези определят нейната принадлежност към Дъбрашко-Баташката подобласт на Западнородопската област от Физико-географското райониране на България. На територията на общината са представени най-различни типове релеф – ниско-, средно- и високопланински, котловинен, долинно-терасен, карстов и др. Това голямо разнообразие на релефа се дължи на взаимодействието между активните движения на земната кора и различните екзогенни релефообразуващи процеси – ерозия, свлачищни и срутищни, карстови и др. Съвременният облик на релефа се е оформил през неогенския и кватернерния период.

Територията на общината обхваща земите в поречието на река Мътница и нейният ляв приток Ракитовска Стара река в източната част на Чепинската котловина и нейната планинска ограда. Непосредствено на север се простира широко заоблено било – фрагмент от старо котловинно дъно. То се проследява от Лакатска чука (1060 м), през Врани камък (1000 м), Калето (1003 м), Стражата (959 м), Костандовското Градище (924,7 м), Метоха (944 м), Стъпката (1002,4 м) и Лайковица (980 м). Над това равнище се издигат отделни възвишения, сред които се откроява връх Здравец (1160,2 м). От североизток и изток изследваната територия е оконтурена от рида Снежанка, достигащ най-високата си точка при връх Калчиш (1475 м). Своеобразна котловинна ограда тук формират върховете Компанията (1429,4 м), Голия връх (1148,1 м), Макциков връх (1253,0 м), Мел (1336,2 м), Ушите (1211,1 м), Коилото (1342,3 м). В южна посока за билна ограда служат склоновете на Пашино бърдо (1609,8 м) и отделни възвишения в обхвата на Баташка планина (вр.Баташки снежник, 2082 м).

 

Rakitovo_phys

 

Карта на релефа на територията на общината

 

Така описаната територия е оформена в склонови повърхнини, относително заоблени билни повърхности и тясно котловинно дъно. Територията се отводнява от река Мътница (десен приток на река Чепинска) и нейните притоци, сред които по-добре изразени са приточните системи на реките Връбница, Малка Мътница и Ракитовска Стара река, приемаща водите на южния анализиран сектор (Калинката, Барата, Стояново дере и др.). Река Мътница има дължина от 16,3 км и обща площ на водосборния басейн от 230,7 км².

Морфометричните особености характеризират Чепинската котловина като една от малките вътрешнопланински котловини в страната. Общата площ на котловината заедно с оградните й склонове е 810 км², от които само 48 км² (5,9%) се заемат от котловинното дъно. Средната височина на оградните планински била и склонове е 1450 м. Средната височина на самото котловинно дъно е 760 м. Превишението на оградата над дъното е от порядъка на 690 м. Максималната дължина на котловинното дъно (по надлъжната ос) е 14 км в посока запад-изток, а средната й ширина – около 4 км. Анализираният сектор от котловината е ориентиран по източната субмеридионална ос на котловинното дъно и може да се проследи от село Дорково през гр. Костандово на юг към Ракитово.

Тези морфометрични данни обуславят един от най-ниските (спрямо други вътрешнопланински котловини от този тип) коефициенти на орографска затвореност – 0,90 – фактор, имащ непосредствено отношение към цялостното й геоекологично състояние и в частност към формирането на режима на климатичните елементи и условията за антропогенно усвояване на наличните природни ресурси.

Морфографските особености на Чепинската котловина отразяват сложния морфогенетичен комплекс на нейното палеоразвитие, при който, независимо от променливия интензитет на въздействие на ендогенните и екзогенните сили, екзогенните релефообразуващи процеси са протичали под определящото влияние на геолого-тектонските особености на региона. Според геоморфоложкото райониране на нашата страна разглежданата територия е отнесена към Западнородопската подобласт на Македоно-Родопската област.

Палеогеографското развитие на региона се проследява в множеството остатъци от по-стари форми на релефа, отчетливо запазени в съвременния релеф на територията. Своеобразни “указатели” за интензивността на морфогенетичните процеси в отделни периоди от време са развитите денудационни повърхнини. Най-старата заравненост в проучваната територия има горнопалеогенско-долномиоценска възраст и е запазена по високото било на Старата Чепинска котловина. Сегменти от нея личат в най-западните разклонения на Баташка планина, билото на Сюткя, Боженец в района на връх Черновец, Белите скали и Средния чал на височина над 1800 м н.в.. Върху разкритията на батолитното тяло изветрителната покривка е оформена от елувиални и делувиални грузирани материали с мощност до 10 м. В районите на разкритие на метаморфната мантия денудираният материал е обогатен с глини и по-едри скални частици.

Най-широко разпространение в анализираната територия има втората по възраст (младомиоценска) денудационна повърхнина (считана още за инициална или изходна родопска денудационна повърхнина). Обликът й подсказва продължително развитие в многократно прекъсващ се репланационен процес, в резултат на което характерна нейна особеност е наличието на стара, напреднала в своето развитие долинна мрежа. Повърхнината е представена под формата на плоски била и между-долинни разширения и в повечето случаи изпълнява вододелни функции. Продължителният процес на разрушаване на метаморфните материали е обусловил голямата й дебелина. Тази покривка изгражда билото на рида Снежанка, най-западните разклонения на Баташка планина (добре представена в Пашино бърдо, Кулата, Гарва и Сертова чука). В тази повърхнина са оформени ридът Острец, Юмеров връх, наред с ридовете източно от Костандово – Купата, Чердаков бурун, Мел, Коилото (в източна посока тя се проследява в района на връх Елиджик, източно от яз.Батак). Всички споменати територии се издигат средно на височина над 1330 м. Разпространението на повърхнината показва пряка зависимост с тектонската конфигурация на котловината. Именно в нея са изградени склоновете на котловинната морфоструктура.

Плиоценската денудационна повърхнина тук е специфичен резултат от взаимодействието на вътрешните и външните земни сили като се имат предвид местните структурно-литоложки условия и интензитета на ендогенните напрежения. На това основание в анализираната територия плиоценското денудационно ниво има различно хипсометрично развитие, очертания и морфология. Тук тази заравненост е представена на височина от 950-1000 м (в района на язовир Батак – 1100 м) и по същество изгражда дъното на Старата Чепинска котловина, върху която впоследствие са се наложили съвременните очертания на котловината. В този смисъл плиоценската денудационна повърхност е типично котловинно ниво. Днес то се проследява в северния сектор на изследваната територия – по възвишенията западно от село Дорково (между долините на реките Мътница и Чепинска), където образува широки площадки. Изразително е присъствието на тази заравненост под формата на малки плоски била или склонови стъпала в релефа на източната част от анализираната територия – пространството източно от Ракитово, между долините на реките Връбница и Ракитовска Стара река (Смокинарницата, 950 м). Нейни следи ясно се проследяват и западно от Ракитово в рида Бусака. Тя е покрита с дебела изветрителна покривка, предимно от делувиално-пролувиални материали, чиято мощност в района на седловините достига 15-17 м (седловината при гара Костандово, седловината Метоха – североизточно от рида Здравец), а югозападно от Ракитово – над 25-30 м.

Старокватернерното морфостратиграфско ниво е представено в подножията на котловината. То има акумулативен произход и в състава му участват чакъли и валуни, главно от гнайси и мрамори. В приточните долини то е издигнато до 140 м, като ширината му варира, но на места се простира до 80-100 м. В отделни локалитети мощността на неспоените седименти достига 20 м (в поречието на Ракитовска Стара река).

Характерно за територията на общината, е че по речните долини не са развити повсеместно речни тераси, като изключения се наблюдават в заливната тераса. В речните тераси са отложени алувиални материали, предимно чакъли, пясъци, и глини, в които са акумулирани грунтови води. Най-високите остатъци от стари речни корита се разкриват в долинните склонове до 90-95 м и 60 м височина над речните легла. Те са развити основно в долината на река Чепинска. Следващото ниво, издигнало се до 30 м, се наблюдава в ограничен брой терасни площадки отново в западната част на котловината.

Най-широко разпространение има терасата, формирана на 4 до 8 м над речното легло – представена е в долините на реките Чепинска и Мътница. Това ниво изгражда и акумулативното дъно на котловината. В долината на река Мътница терасата е изградена от пясъци, дребни валуни, песъчливи глини и фини глинести прослойки. Характерна особеност на анализираната територия е фактът, че терасните материали се смесват с делувиално-пролувиалните наслаги на подножието. Съвременните долинни дъна са всечени в акумулативната тераса, а склоновете са стръмни и високи до 3-4 м. В сектора между Костандово и Дорково изобилният характер на делувиално-пролувиалните наслаги провокират „притискане” на речното легло (река Мътница) и на места видимо повишават нивото на заливната тераса. Тези обстоятелства способстват за проявата на процеси на локални заблатявания, което е наложило антропогенна намеса в посока коригиране на речните легла и регулиране на оттока.

Анализът създава впечатлението за сложен и нееднороден съвременен релеф, чийто генезис е подчинен на блоково-разломната тектоника. Тя е обусловила последователното усложняване на морфоструктурния план на котловината до формирането на характерния стъпаловиден релеф. В този процес основна роля има неотектонският етап (през неогена и кватернера), когато под влияние на диференцираните движения на земната кора Чепинският грабен е подложен на относително потъване на фона на издигането на осевите части на ограждащите го големи земекорни блокове – Сюткя, Боженец, Снежанка. Вертикалните движения в това пространство са съпроводени с образуването на антецедентните долини на реките Чепинска и Мътница.

 

Rakitovo_slope

 

Наклони на склоновете на територията на общината

 

Главният екзогенен фактор, който действа при съвременното релефообразуване, е плоскостната денудация. На съвременния етап голяма е ролята и на антропогенния фактор, изразена в организиране на обработваеми земи, обезлесяване, в управление на водно стопански съоръжения, поддържане на инфраструктура в транспорта и пр. В условията на преобладаващия планинско-котловинен релеф силно влияние върху природния облик и социално-икономическото развитие на общината оказват значителните наклони на терена. Те имат определящо влияние върху типовете земеползване в общината, местоположението на населените места, конфигурацията и състоянието на транспортната система и на другите инфраструктурни обекти.

Геоложките структури са формирани главно през алпийския нагъвателен цикъл. Земната кора на територията на общината е изградена от разнообразни скали и структури, образувани в условията на динамична тектонска обстановка. По-голямата част от площта на общината е заета от гранити, гнайси, амфиболити, мрамори и кристалинни шисти. Определящо морфогенетично значение имат геоложките структури със северозапад-югоизточно направление. От тях най-добре изразена е Севернородопската антиклинала, чието южно бедро обхваща района на село Дорково и Ракитово и територията източно от тях, в която днес е разположен язовир Батак. В западна и северна посока се отбелязва влиянието на Западнородопската антиклинала и Севернородопския навлак. Конкретно влияние в региона оказва развитието на Баташката сводово-блокова морфоструктура, чиято северна част е оформена в тектонски стъпала с преобладаващ наклон към Чепинското структурно понижение.

Най-голямата гънкова структура, участвала в развитието на релефа, е т.нар. Западнородопско подуване – структура с херцинска възраст, образувана при внедряване на средно до едрозърнест гранит под активното въздействие на радиалните сили. Гранитното тяло заема западната част на областта Чепино и показва повърхностно разкритие само в изолирани участъци (североизточните сектори на Баташка планина). Произходът на гранитоидите обуславя състава им, представен тук от дребнозърнести биотитови гранити и по-рядко от аплитоидно-пегматоидни гранити. Материалът е с горнокредна възраст и е изключително податлив на изветряне, във връзка с което, в зоните на повърхностно разкритие се оформя дебела изветрителна покривка от груз.

Чепинското корито е разположено в източната периферия на Рило-Родопския гранитен батолит и в този смисъл е развито предимно в неговата метаморфна мантия. Тази мантия е представена изключително от долната серия на метаморфния скален комплекс с участието на гнайси, шисти, амфиболити, мрамори и други контактно променени скали. Те имат различна мощност и разпространение, в резултат на което образуват пъстра картина с чести смени в хоризонтално направление. В скалната основа на анализираната територия доминиращо е присъствието на мигматизирани биотитови, амфиболбиотитови и амфиболови плагиоклазови гнайси от долния протерозой, съседстващи на югоизток с характерната пъстра свита от биотитови гнайси с прослойки от мусковитови и двуслюдени гнайси, мрамори и амфиболити. В източната котловинна ограда (пространството между Ракитово и язовир Батак) в строежа участват метаморфозирани базични вулканити от докамбрийската родопска надгрупа.

Кватернерните наслаги са представени от различни разновидности – алувий, пролувий, делувий и др. Кватернерните отложения имат различен гранулометричен състав в зависимост от начина им на образуване и местоположението им в релефа – от валуни в пролувиално-алувиалните наслаги в долините на реките, през чакъли, пясъци и глини – в изветрителните кори, образувани от по-старите скали. Най-големи натрупвания на кватернерни наслаги, предимно от пролувий и алувий, има в Чепинското корито и в подножието на оградните склонове, където делувиалните материали и наносните конуси са образували характерен за тази част от общината подножен шлейф.

В долините на реките се разкриват неоген-кватернерните задруги от брекчо-конгломерати, пясъчници, глини и алевролити. В условията на котловинното дъно те са припокрити от обилни кватернерни полифациални отложения, сред които определящо релефоформиращо значение имат делувиално-пролувиалните образувания на периферните подножия. Те са закономерно съпътствани от съвременни делувиални и алувиални наслаги, съставени от чакъли, пясъци и глини. По цялото северно подножие (от устието на река Мътница до село Дорково) шлейфът е представен от делувиални натрупвания на песъчливи глини, гнайсови валуни и чисти червеникави глини. По долината на река Връбница се наблюдава натрупване на глинест делувий до 10 м мощност. В района на Ракитово материалът увеличава мощността си и на места достига до 15-18 м.

Основен феномен, моделирал разглежданото пространство, са разломите, разседите и съпътстващите ги форми на релефа. Основна причина за проявата им са активните вертикални движения на земната кора в обхвата на Западните Родопи. Първостепенно значение имат разломните системи с посока на простиране 100-120˚ и 150-160˚, а също така субпаралелните и субмеридионалните.

Според някои изследвания източната котловинна ос (Дорково – Ракитово) представлява грабен, запълнен с брекчо-конгломерато-пясъчниковите задруги на плиоцена. Конфигурацията на речните долини (Мътница, Ракитовска Стара река, Връбница) доказва привързаността им към разломните линии.

Направеният анализ на релефа и геоложките условия по безспорен начин показва, че геолого-литоложките особеностите, моделирани под влияние на присъщото за региона тектонско развитие, са сред основните фактори, влияещи върху природния потенциал на анализираната територия. Разнопосочното влияние на скалния субстрат е отчетливо проявено в активността на съвременните релефообразуващи процеси, в условията на формиране на речния отток, в режима и химичния състав на подпочвените води, в типа на почвообразуващите процеси и биоразнообразието.

Територията на общината се отличава с климат, формиран в условията на планински силно разчленен релеф. Поради значителната денивелация и силно разчленения релеф, стойностите на климатичните елементи варират в широки граници, в зависимост най-вече от надморската височина и изложението на склоновете.

Режимът на климатичните елементи в Чепинската котловина носи някои преходен черти, които се формират под съвкупното влияние на поредица фактори – радиационни и циркулационни, но с открояващото се значение на условията на постилащата повърхност. Своето закономерно влияние в тази насока оказват котловинният характер на изследваната територия и степента на орографска затвореност, надморската височина на оконтуряващите я планински форми, моделиращото въздействие на орографските фактори на оградата като експозиция, наклони, дълбочина и разчлененост на релефа, хидрографските особености, обхвата и естеството на растителната покривка, степента на антропогенните трансформации на ландшафтите в региона.

На това основание анализираната територия принадлежи към Западнородопския район на Преходната област от Климатичното райониране на България. За характеристиката на климатичните условия за целите на анализа са използвани осреднени данни от станциите в Пещера (432 м н.в.), Велинград (755 м н.в.), яз.Батак (1123 м н.в.) и яз.Голям Беглик (1535 м н.в.), което позволява да се формират комплексни впечатления за особеностите на климата в изследваната територия.

Разположението на разглежданата територия в Родопите оказва влияние върху циркулацията на въздушните маси и моделиращото въздействие, което оказват върху тях местните особености в релефа. Важно климатообразуващо значение имат също средиземноморските въздушни маси, постъпващи с по-малка честота от югозапад. Отчетливо е и влиянието на океанските въздушни маси от север-северозапад и на континенталните въздушни маси, образувани над самия Балкански полуостров.

Продължителността на слънчевото греене през различните сезони се определя от астрономическите фактори, от особеностите в атмосферната циркулация, а в пределите на анализираната територия и под непосредственото въздействие на поредица фактори, свързани с особеностите на релефа (надморска височина, експозиции на склоновете и др.). Годишната продължителност на слънчевото греене е около 2200 часа (за станция Велинград – 2157 часа). Максимална продължителност се наблюдава през месеците август (294 часа) и септември (304 часа). Това са стойности, характерни за планинските условия и се обясняват с минимума в годишния ход на облачността пред този период. Минимални стойности на показателя закономерно се наблюдават през декември (81 часа) и януари (90 часа). Месец октомври се отличава с по-високи стойности (236 часа), в сравнение с пролетните месеци (ІV – 154 часа; V–180 часа), което се свързва с формирането и задържането на облачна покривка през пролетта под влияние предимно на циркулационните фактори.

Режимът на температурите потвърждава определящото значение на морфографските особености на региона за проявата на климатичните елементи. Средно годишните температури са в границите от 4 С˚ до 11,5 С˚ при закономерно понижаване на стойностите с увеличаване на надморската височина.

 

Средна месечна и годишна температура на въздуха, С˚

 

Станция

І

ІІ

ІІІ

ІV

V

VІІ

VІІІ

ІХ

Х

ХІ

ХІІ

Ср.год

Пещера

0,4

2,3

5,6

11,2

15,9

12,7

21,7

21,5

17,6

12,1

7,2

2,8

11,5

Велинград

-1,8

0,2

3,2

8,0

12,7

16,2

17,9

17,3

13,2

8,8

4,7

0,2

8,4

яз.Батак

-2,8

-1,9

1,5

6,2

10,8

14,3

16,1

15,6

12,1

7,9

4,5

-0,2

7,0

яз.Голям Беглик

-5,5

-4,2

-1,5

2,4

7,5

11,2

13,1

12,4

8,9

5,1

1,5

-2,5

4,0

 

Средните стойности за района са от 7,5 С˚. Наблюдават се явни преходи в стойностите на температурите на въздуха през отделните сезони. За станция Велинград отчетливи са преходите от месец март към април – близо 5 С˚ повишение на средно месечните температури, респективно септември-октомври и октомври-ноември – с понижение в приблизително същите величини. Най-студен месец е януари, което се потвърждава в задържането на отрицателни средномесечни температури от -1,8 С˚ (Велинград) до -2,8 С˚ (яз. Батак) и -5,5 (яз. Голям Беглик). Вътрешно-планинското местоположение на Чепинската котловина намира отражение във формирането на сравнително ниски температури (под 20 С˚) на най-високите средномесечни стойности в годината – през месеците юли (17,9 С˚, Велинград) и август (17,3 С˚, Велинград).

Предвид особеностите на релефа, в Чепинската котловина се образуват по-малко термични инверсии в сравнение с други по-затворени котловинни форми от този тип. На 370-метровото ниво на инверсионния слой честотата на приземните термични инверсии съгласно наличните данни се проявява (по средни денонощни температури) през месец януари (7,1 С˚), април (0,2 С˚), юли (1,0 С˚) и октомври (0,2 С˚). Проследени по минималните температури, стойностите за месец януари са от 11,3 С˚, април – 9,5 С˚, юли – 16,9 С˚, октомври – 19,5 С˚.

На 630-метровото ниво на инверсионния слой честотата на инверсиите е значително по-малка. По средните денонощни температури е 6 С˚ за януари и 2 С˚ за октомври, като за месеците април и юли не се наблюдава. По минималните температури броят на инверсиите на това ниво се увеличава и формира следните стойности – януари – 7,8 С˚, април – 2,7 С˚, юли – 0 С˚, октомври – 10,8 С˚.

В пониженията на релефа на по-голяма надморска височина в тази част на Родопите (местността Беглика, яз.Голям Беглик, яз.Широка поляна) температурните инверсии се наблюдават с изразителна честота през цялата година, което значително понижава средните месечни температури, средните от абсолютните минимални и средните годишни температури за съответната надморска височина. Тези обстоятелства правят региона един от най-студените в страната, което закономерно се отразява на температурните режими в отделни локалитети на региона, включително и на Чепинското корито.

Периодът с възможни температури на въздуха под -5 С˚ се фиксира в интервала между 20 декември и 20 февруари. Възможно най-ранното преминаване на температурата през 5 С˚ е след 10 февруари при средна дата 25 март. През по-студените години тази дата като крайна се отмества към началото на месец май. В тези времеви граници започва вегетационния период, който може да продължава средно до 20 ноември в по-благоприятните (от гледна точка на температурни стойности) есенни месеци. Най-ранна възможна дата, фиксираща края на вегетационния период е 1 октомври. Средноденонощните 20-градусови температури тук започват към средата на месец май и продължават максимално до 2 октомври. Най-топъл в годината е периодът 1 юли – 1 септември, когато са съответно първият и последен възможен преход на температурите през 25 С˚.

Резултатите от анализа се потвърждават в данните за годишните температурни амплитуди, които формират средни стойности за региона от порядъка на 19,3 С˚, които са значително по-ниски спрямо други региони на страната, но са по-относително по-високи спрямо други планински територии, предвид по-южното разположение на територията, влиянието на атмосферната циркулация и местните особености на релефа.

Температурният режим оказва пряко влияние върху стойностите на абсолютната и относителна влажност на въздуха, което на свой ред намира отражение в ландшафтно-екологичните условия за оптимално развитие на растителността. Минималната средна годишна относителна влажност варира от 60 до 80 % и съответства на особеностите на подстилащата повърхност. Средните месечни максимални стойности се наблюдават главно през декември и януари и се колебаят между 82 и 88 %. В тези условия средно годишните стойности на дефицита на влажността на въздуха са закономерно ниски – 4,6 hPa за станция Велинград (при вариации в региона в границите от 2,4 до 6,1 hPa. В годишния ход на средномесечните стойности на показателя се наблюдават относително плавни преходи. Минимумът в дефицита на влажността се формира в месеците декември (1,7 hPa, Велинград) и януари (1,2 hPa, Велинград). През пролетните месеци стойностите нарастват (с по-изразителен преход през месеците март и април) и достигат максимум през месеците юли и август, когато в анализираната територия се наблюдават изравнени стойности и дефицит на влажност на въздуха от порядъка на 8,4-8,5 hPa.

 

Средни месечни и годишни стойности на дефицит на влажността на въздуха (hPa)

 

Станция

І

ІІ

ІІІ

ІV

V

VІІ

VІІІ

ІХ

Х

ХІ

ХІІ

Ср.год

Пещера

1,4

2,1

3,3

5,7

7,2

9,5

11,6

12,0

8,6

6,6

3,0

1,9

6,1

Велинград

1,4

2,0

2,9

4,6

5,4

6,9

8,4

8,5

6,0

4,2

2,7

1,7

4,6

яз.Батак

1,2

1,4

2,0

3,2

3,9

4,9

5,9

6,2

4,5

3,4

2,5

1,5

3,4

яз.Голям Беглик

1,4

0,9

1,1

1,4

1,6

2,4

3,1

3,1

4,0

4,4

3,4

1,9

2,4

 

Средногодишните суми на валежите в района варират от 616 mm за Пещера до 910 mm за локалитета на яз. Голям Беглик при средни стойности за региона на Западните Родопи от 850 mm/год. Под влияние на орографски причини станция Велинград закономерно показва значително по-ниски, спрямо средните за региона и страната, стойности на валежните количества – едва 602 mm/год, което позволява да се допусне проява на ефект на валежна сянка. Вътрешно годишното разпределение на валежите в Чепинската котловина показва наличието на два валежни максимума, без да се формират изразителни стойности спрямо другите месеци в годината. През месец май валежните количества нарастват до 77,4 mm. Вторично нарастване на валежните суми се отбелязва в периода ноември – януари, когато валежите се колебаят около 50 mm. Особено впечатление прави приблизителното изравняване на валежните суми през месеците юли – 54,5 mm и ноември (52,6 mm) и януари (52,9 mm). Минимални количества се отбелязват през месеците август (38,7 mm) и септември (37,5 mm). Средногодишните суми на валежите по време на вегетационния период (април-октомври) достигат едва 366 mm или 60 % от годишната сума. Така посочените условия способстват засушаване на климата в котловината (особено добре изразено в периода 14 юли – 28 септември), което оказва влияние и върху агроклиматичните условия за отглежданите в общината земеделски култури.

 

Средни месечни и годишни валежни суми (mm)

 

Станция

І

ІІ

ІІІ

ІV

V

VІІ

VІІІ

ІХ

Х

ХІ

ХІІ

Ср.год

Пещера

48,8

34,5

47,3

54,4

87,5

68,3

57,5

33,3

40,0

51,1

48,0

45,0

616

Велинград

52,9

40,1

42,6

47,7

77,4

66,1

54,5

38,7

37,5

43,9

52,6

48,5

602

яз.Батак

57,0

42,3

48,8

64,4

80,8

80,9

83,6

47,3

51,5

45,8

49,5

52,0

732

яз.Голям Беглик

84,8

68,5

64,3

65,4

103,8

108,8

84,1

54,2

53,7

60,5

81,0

81,2

910

 

Годишният брой на дните със снежна покривка е в пряка зависимост от температурните режими, количеството на падналия сняг, орографските фактори и степента на залесеност на територията. Трайността на снежната покривка е силно повлияна от локалните условия. Влиянието на този комплекс от фактори обяснява изразителните различия в региона – от 19 дни в годината за ст.Пещера до 119 дни със снежна покривка при яз.Голям Беглик. В Чепинската котловина снежната покривка се задържа в продължение на 49 дни, което изцяло се дължи на морфографските особености и е присъщо за вътрешно-котловинни условия. Трайното задържане на снежната покривка започва от месец декември и завършва през март. В това отношение месец януари показва оптимални условия и максимален брой на дните със снежна покривка в годината (18). По-голямата продължителност на снежната покривка се дължи на изразения вторичен зимен максимум на валежите.

 

Среден брой на дни със снежна покривка

 

Станция

ХІ

ХІІ

І

ІІ

ІІІ

ІV

Год.

Пещера

-

-

12

5

2

-

19

Велинград

-

12

18

13

6

-

49

яз.Батак

2

16

20

20

14

1

73

яз.Голям Беглик

3

18

30

29

28

11

119

 

Анализът на данните, сведени до индекс на овлажнението, показва, че ландшафтите в Чепинската котловина преминават от хумидно състояние, проявено в периодите ХІІ-ІІ, ІV-VІ и Х-ХІ до семиаридно състояние, характерно за месеците VІІ, VІІІ, ІХ, и Х. Отклоненията в годишните стойности показват, че диференциацията между среднотопла и топла година е два пъти по-малка в сравнение с разликата между студена и нормална (среднотопла) година, във връзка с което обективно съществува по-голяма вероятност за проява на семиаридни състояния на ландшафтите.

Ветровият режим в Чепинската котловина е повлиян от локалните орографски условия и тези на прилежащите територии. Основна роля тук има ориентацията на речните долини и в по-малка степен надлъжната ос на котловинното дъно. Този факт се доказва в розата на ветровете за станция Велинград, където преобладаващо значение имат ветровете от североизток, следвани от северните ветрове. По-слабо, но осезаемо представени тук са ветровете от югозапад и запад. Тихото време е със стойност 60 %, което се дължи на ефекта на орографска затвореност на котловинното дъно, въпреки относително ниските му стойности.

Под съвкупното влияние на преходните черти на климата и местните особености на подстилащата повърхност в анализираната територия особените атмосферни явления се свързват предимно с проявата на температурни инверсии, екстремни температури на въздуха, висока скорост на вятъра и слани.

Важно значение за развитието на земеделието в общината имат агроклиматичните условия. Агроклиматичната оценка на топлообезпечеността на отглежданите земеделски култури се извършва с помощта на показатели, характеризиращи вегетационния период (периода със средноденонощна температура над 5 ºС) и периода с активна вегетация (периода със средноденонощна температура над 10 ºС). В тези условия температурните суми за периода с температура на въздуха над 10 С˚ формират 1900 ˚С за региона, а продължителността на свободното от мраз време е 160 дни в годината. Понижените стойности се обуславят от по-голямата облачност и закритост на хоризонта в планински условия. Количеството на валежите през активния вегетационен период обаче е под необходимото водопотребление на земеделските култури – балансът в атмосферното овлажнение (БАО) е отрицателен (от -50 до -150 mm), което означава, че изкуственото напояване е задължително агротехническо мероприятие по отношение на по-влаголюбивите култури.

Като цяло климатичните и агроклимачните условия в котловинната част благоприятстват социално-икономическото развитие на общината. Благоприятният климат в съчетание с разнообразните природни феномени са важен природен ресурс за развитието на туризма и рекреацията в общината. Агроклиматичните ресурси са подходящи за отглеждането на някои типични за условията на планинското земеделие култури, но дефицитът в баланса на овлажнението през активния вегетационен период е лимитиращ фактор, което налага прилагането на изкуствено напояване. Традиционните способи на напояване (гравитачно напояване по бразди) обаче са неефективни при по-големи наклони и не само, че причиняват значителни загуби на вода поради инфилтрацията, но и засилват почвената ерозия. Недоброто състояние на напоителните системи налага тяхното модернизиране с оглед повишаване на ефективността им и намаляване на рисковете, свързани с почвената ерозия. Агроклиматичните условия в котловинната част са подходящи за развитието на полско и оранжерийно производство и отглеждането на трайни насаждения. В оградните планински склонове до 1000 m н.в. средната начална дата на периода с устойчиво задържане на средноденонощната температурата на въздуха над 10° С (периода с активна вегетация) е 25 април, а средната крайна дата на същия период – 15 октомври. Така общата продължителност на вегетационния период в нископланинския пояс възлиза на около 173 денонощия, но това е едва 75 % от продължителността на вегетационния период в по-ниския хипсометричен пояс. В среднопланинския пояс (от 1000 до 1800 m) средната начална дата на устойчиво задържане на средноденонощната температурата на въздуха над 10° С е 5 май, а средната крайна дата – 5 октомври. По този начин продължителността на периода с активна вегетация в среднопланинския пояс възлиза на 153 денонощия, което е около 66 % от тази в котловинната част от територията на общината. Тези данни показват, че агроклиматичният потенциал на планинските територии на общината е недостатъчен за развитие на ефективно земеделско производство. В този смисъл наличните парцели от земеделски земи в нископланинския пояс могат да служат само за задоволяване на част от личните потребности на земеделските стопани (предимно от картофи, тютюн, фасул и някои фуражни култури), но произведената земеделска продукция няма стоков характер и е без съществен принос за икономическото развитие на общината.

Важно значение за формирането на водните ресурси в общината имат разнообразието на скалната основа и релефа, различната залесеност в отделните части на общината, вида и степента на антропогенните въздействия. Измененията във водността на речните течения през годината зависят преди всичко от съчетанието между вътрешногодишното разпределение на валежите, снеготопенето и изпарението. Засушаванията главно през юли и август водят до бързо намаляване на водните количества за разлика от периодите декември-февруари и май-юни, когато оттокът е най-голям. Характерните за някои години интензивни валежи и бързо снеготопене предизвикват речни прииждания. Други фактори за речните прииждания са големите наклони на склоновете, обезлесените водосбори, непочистените речни легла и наличието на почви със специфичен механичен състав, които и след най-малкото овлажняване от предходен валеж практически спират инфилтрацията. Тези комплексни фактори са характерни за отточните условия на територията на общината, където някои от реките се отличават с бурни прииждания през студеното полугодие.

Хидроложките условия и конфигурацията на хидрографската мрежа в разглежданата територия са формирани под съчетаното влияние на релефа и структурно-геоложките фактори на територията, режима на климатичните елементи и почвено-растителните комплекси. Данните за Чепинска котловина показват средна водоносност от порядъка на едва 120 mm среден многогодишен отток, на фона значителните стойности в този хипсометричен пояс (600-1600 м н.в. – 450 mm) за района на Западните Родопи. Оттокът в котловинното дъно се характеризира в стойности до 100 mm, а в оградните склонове – до 240 mm. Отточният коефициент показва съответно стойности 30 и 18 %. Тези данни се обясняват с по-малките средни наклони в обхвата на изследваната територия и ефектът на осушаване, формиран от относително ниските валежни количества в съчетание с валежната сянка.

Режимът на речния отток е с максимум през април и май, когато речните води нарастват до 18 % от годишния воден обем, и минимум пред август и септември. Наблюдава се и вторично зимно пълноводие с максимум през декември и януари, което показва сходство с режима на валежите в региона. Неустойчивата съставка формира 53 % от сумарния речен отток срещу 47 % за устойчивата. Модулът на оттока за региона е средно 10,64 l/sec/km².

Местните особености на речния режим са изцяло обусловени от характеристиките са водосбора на река Мътница и нейните леви притоци (Връбница, Ракитовска Стара река и др.). Огромно значение тук има комплекс от фактори, сред които – наличието на пресни грунтови води, обилно карстово подхранване, сравнително висока обезлесеност на водосбора (50-70%), воднофизични свойства на почвите, специфичен характер на долинната мрежа в дълбоко всечени долини с подтиснати условия за меандриране, западен наклон на основната повърхност на оттичане на водите към местния ерозионен базис и др.

В речните легла, речните тераси и в наносните конуси в планинските подножия е образувана кватернерна покривка от алувиални и пролувиални, най-често силно водоносни наноси от валуни, чакъли и пясъци с песъчливо-глинеста почвена покривка. В наносните конуси край планинските склонове и при устията на реките и доловете повърхностно-течащите води често се губят и преминават в “подруслови” потоци. Водното ниво на грунтовите води в ниските тераси е плитко разположено и е хидравлически свързано с речните води. То се покачва по време на пълноводната фаза на реките и често причинява разливания и локални заблатявания.

Обилието на неспоени терциерни и кватернерни материали в условията на котловинното дъно и подножията е способствало формирането на пресни грунтови води, чийто естествен отток достига 3 l/sec/km², а в южния и централния котловинни сектори – до изразителните 7 l/sec/km².

Най-водообилни условия тук формират мраморните скални комплекси, които са способствали образуването на самостоятелни карстови басейни. Велинградският карстов басейн е един от представителните колектори на подземни води в Западните Родопи, във връзка с което в изследвания район карстовите води участват активно в речното подхранване и дават своето отражение върху режима на речния отток като формират относително равномерно вътрешногодишно разпределение на оттока. Регулиращата роля на карста се изразява и в известно увеличаване на количеството на речните води през лятното маловодие. Формираните карстови потоци с ненапорна и напорна вода на Велинградския карстов басейн се дренират от големия карстов извор Клептуза на територията на съседната община Велинград.

Свойствата на литоложката основа са благоприятствали формирането на термоминерални пукнатинни води с дълбока циркулация. Главни техни колектори са метаморфитите и до известна степен гранитите. В условията, присъщи за грабеновите структури, те са припокрити от комплексите на палеогена и неогена. В тях се е образувала водонапорна система с горещи води, чието дрениране на повърхността се благоприятства от наличието на разломните линии. Подобни минерални извори са привързани в по-голяма степен към западната част на Чепинската котловина (Велинград). Към този котловинен сектор са привързани близо 70-80 извори, разположени в групи с променлива температура предвид локалните условия (22 С˚ до 100 С˚). Общият им дебит достига 170 l/sec. Такива термоминерални води са открити по сондажен път в източната част на Чепинската котловина, които са с температура 50˚С и ниска минерализация. Други термоминерални води са открити с четири дълбоки сондажа с температура на водата от 18 до 51˚С и с общи дебит около 19 l/sec. Общинският център се водоснабдява от шест водоизточника с общ дебит 33 l/sec, гр. Костандово от два водоизточника с общи дебит 6 l/sec, а с. Дорково от два водоизточника с общи дебит 5,2 l/sec.

На съвременния етап речните режими са чувствително повлияни от модифициращото и регулиращо въздействие на хидротехническите съоръжения в целия водосбор на река Мътница. В същото време анализът на хидроклиматичните особености на територията показва ярката необходимост от формирането на допълнителни изкуствени водни колектори, които да подпомогнат усвояването на наличните водни ресурси.

            Хидроклиматичните условия, в съчетание с почвообразуващите скали, характера на релефа и спецификата на растителната покривка са обусловили формирането на разнообразни видове почви, чиито особености позволяват анализираната територия да се отнесе към Западнородопската провинция на Балканско-Средиземноморската почвена подобласт от Почвено-географското райониране на България. В обезлесените участъци с по-големи наклони, поради интензивните ерозионни процеси, почвената покривка е представена във вид на изолирани почвени ареали, като на места тя напълно липсва и на повърхността се разкриват голи скали.

Закономерна е широката площна изява на кафявите горски почви (Dystric Cambisols) в присъствието на смесени и иглолистни гори. Те са предимно леко песъчливо-глинести и слабо до средно скелетни с дълбочина на профила от 40 до 60-70 см. Показват малка мощност на хумусния хоризонт, ниско съдържание на хумус и кисела реакция. В отделни пространства се наблюдават вторично затревени кафяви горски почви под ливадна растителност (Anthropic-Eutric Cambisols). Те се отличават с повърхностен чимов хоризонт (12-18 см) и по-голяма запасеност с хранителни вещества. Пространствата, заети от тях, имат важно стопанско значение предвид екологичните им функции и свойства за формирането на водния баланс. Преобладаващата част от площите се използва за пасища и ливади, малки пространства се усвояват в земеделието.

В зависимост от надморската височина, изложението на склоновете и вида на растителната покривка, кафявите горски почви се поделят на светли, тъмни и вторично затревени. В заравнените места, където е развит пълният им профил, съдържанието на хумус и азот е задоволително, а на фосфорни съединения – добро. Минералното торене трябва да бъде комбинирано с внасяне на оборски тор, а високата им киселинност може да бъде неутрализирана чрез варуване. Кафявите горски почви са подходящи за отглеждане на ръж, картофи, фий и др. Преобладаващата част от кафявите горски почви, които са развити на наклонени и обезлесени терени, се характеризират с плитък почвен профил и относително ниско съдържание на хумус. По механичен състав обикновено са каменисти, песъкливи и глинесто-песъкливи. По степен на ерозираност преобладават средно и силно ерозираните почви, които като цяло не са подходящи за земеделие.

Специфичните ландшафтно-екологични условия, съпътстващи разкриването на карбонатни материали на повърхността, е способствало образуването на рендзини (Rendzic Leptosols) с мощност от 10 до 30 см, хумусно съдържание до 2-2,5% и високо съдържание на карбонати. Проявата им често е в комплекс с кафявите горски почви. Отделни пространства са заети от литосоли (Lithic Leptosols) – плитки, с неясен и слабо развит профил, и ранкери (Umbric Leptosols), образувани върху маломощна изветрителна покривка и профил, оформен само в А хоризонт.

В анализираната територия се наблюдава разпространението и на канелени горски почви, чийто процес на формиране безспорно е повлиян от специфичните хидроклиматични особености на котловината. В сравнение с останалите почви, канелените горски почви са разпространени предимно в пояса на дъбовите и смесените широколистни гори. От този почвен тип преобладаващи подтипове са слабо излужените, излужените и оподзолените канелени горски почви. Излужените канелени горски почви са образувани върху разнообразни изветрителни материали, като почвената им реакция е слабо кисела. Поради невисокото съдържание на хумус, излужените канелени горски почви се нуждаят от обилно торене с оборска тор и с азотни и фосфорни торове. Подходящи са предимно за полски култури като пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед, фасул, тютюн, както и за трайни насаждения, но не са подходящи за цвекло и зеленчуци. Оподзолените канелени горски почви са разпространени във вид на отделни петна предимно по планинските склонове. Образувани са главно върху безкарбонатни скали и се отличават с плитък хумусен хоризонт (20-25 cm). Имат ниско хумусно съдържание и кисела реакция. Структурата на почвените агрегати е неблагоприятна, поради което при наклонени терени валежите отнасят хранителните вещества в горния почвен слой. Поради ниското хумусно съдържание оподзолените канелени горски почви се нуждаят от минерално и органично торене. Подходящи са за отглеждане на по-невзискателни към почвените условия култури като като тютюн, овес и др., а така също за овощни насаждения. Поради значителните наклони и интензивната ерозия, по-голямата част от канелените горски почви на територията на общината са с малка мощност и на много места с отнесен от ерозията хумусен слой. В ерозираните канелени горски почви хумусното съдържание е ниско, а механичният им състав е лек, предимно песъклив и глинесто-песъклив. Между речните долини и деретата по заравнените склонови участъци част от тези почви се характеризират с добра аерация и относително високо съдържание на някои минерални елементи, поради което се обработват. Голяма част от тях е заета с ливади, но са подходящи и за отглеждане на тютюн, картофи, фасул и някои трайни насаждения. Като цяло агроекологичният потенциал на канелените горски почви не е достатъчно висок за развитие на интензивно земеделие.

В подножията и към котловинното дъно на относително широки площи са разпространени наносните почви (предимно кисели - Dystric Fluvisols) и делувиални почви (Colluvisols). В условията на делувиално-пролувиалния шлейф и горната част на наносните конуси са се формирали грубочастични и по-чакълести делувиални почви. При по-добро овлажнение те показват развит хумусен хоризонт и преминават в делувиално-ливадни почви (Gleyic Colluvisols). На места ги придружават блатни почви (Gleysols), оформени върху глинест делувий.

На ограничени пространства в условията на ниските речни тераси при периодично обогатяване с нови седиментни материали, повишено ниво на подпочвените води и присъствие на ливадна и дървесна хигрофилна растителност се наблюдават алувиално-ливадни (Eutric Fluvisols), с променлива мощност на профила. Алувиално-ливадните почви имат ограничено разпространение във вид на изолирани петна в най-ниските места на релефа и найвече в долинните разширения по терасите на реките. Това са най-плодородните почви на територията на общината. Дебелината на почвения им профил варира в широки граници, в зависимост главно от дебелината на почвообразуващите материали, а механичният им състав зависи пряко от едрината на късовете на алувиалните материали. В най-горната част от почвения им профил е развит хумусният хоризонт, под който следват различни по механичен състав слоеве от речни наноси. Като цяло алувиалните почви са бедни на хумус (около 3 %), което определя необходимостта от органично и минерално торене. Имат неутрална реакция, благоприятни физико-механични и топлинни свойства. Отличават се с добра водопроницаемост, но имат малка влагоемкост, поради което е необходимо често поливане с малки напоителни норми. Тези почви са почти напълно усвоени за земеделски цели, като най-подходящи са участъците, които могат да се напояват непосредствено от прилежащите речни течения. Алувиално-ливадните почви са подходящи за отглеждане на фуражни култури, картофи, люцерна и други.

Водно-физичните свойства на част от почвите в общината са благоприятни за развитие на земеделско производство, но преди всичко в поливни условия. При нормални години (с валежи около нормата) зимните валежи осигуряват пролетен воден запас в почвения профил, който почти достига пределната полска влагоемкост. Продуктивната влага от този пролетен воден запас (усвоимата от растенията почвена влага) в излужените канелени горски почви възлиза средно на 1624 m3/ha, а в алувиално-ливадните почви – 1694 m3/ha . За посочените почвени типове, които наред с делувиалните почви в най-голяма степен се използват за земеделско производство в общината, тази продуктивна влага от пролетния воден запас създава условия за отглеждане на житните култури без напояване. Въпреки това, земеделското производство при неполивни условия е неефективно. За останалите култури, напояването дори в години с валежи около нормата гарантира значително увеличение на добивите.

Общата площ на земеделските земи в общината възлиза на 41 577 дка, или само около 18 % от територията на общината, в т.ч. обработваеми земи – 30 577 дка, от които поливните площи са 10 473 дка. Мерите и пасищата възлизат на около 8 хил. дка. Като цяло територията на общината се отличава с невисок агроекологичен потенциал на почвената покривка, поради ограничените площи на пригодните за земеделско използване почви, което ограничава и възможностите за развитие на интензивно земеделие. Това се илюстрира от факта, че преобладават почви от ІІІ и ІV категория (по петстепенната скала), което е на границата между „средни” и „лоши” земи или земи със средно бонитетно число 40 бала (по 100-балната скала).

 

Агроекологичен потенциал на територията на общината

 

Родопски агроекологичен район

Култура

Пригодност (0-100)

<=1000 метра

>1000 метра

пшеница

55

0

царевица

32

0

соя

22

0

слънчоглед

32

0

зах. цвекло

39

0

ориент. тютюн

29

0

картофи

79

79

люцерна

18

0

пасища и ливади

57

57

ябълки

40

0

 лозя

40

0

 

Сравнително високи са бонитетните оценки по култури за територията на общината най-вече за поливно полско и оранжерийно зеленчукопроизводство, за отглеждане на картофи, ориенталски тютюн, ливадни фуражни култури, хмел, за пасища и някои трайни насаждения. За съвсем малки участъци бонитетните оценки са благоприятни за отглеждане на царевица, житни, захарно цвекло, люцерна и някои други). Това ограничава възможностите за увеличаване на обработваемите площи. Тревожен е фактът, че част и от малкото обработваеми земи не се използват пълноценно, което се дължи предимно на раздробяването на земеделските земи на многобройни разпръснати маломерни парцели, на негодността им за механизирана обработка, на лошото състояние на напоителните системи и недостатъчната финансова подкрепа за земеделските производители за осигуряване на съвременна агротехника, торене и растителна защита.

Под влияние на продължителния процес на антропогенизация почвената покривка в изследвания регион е засегната в различна степен от проявлението на ерозията. Като цяло агроекологичният потенциал на територията на общината може да се оцени като благоприятен за специализация в земеделското производство на ориенталски тютюн, картофи, фасул, хмел, фуражни култури (предимно за млечно животновъдство), както и за отглеждане на овощни култури. Високи добиви от по-голямата част от отглежданите култури обаче са възможни в поливни условия. Опазването и ефективното използване на почвените ресурси на територията на общината е свързано и с необходимостта от провеждането на залесителни и укрепителни мероприятия във водосборите за ограничаване на почвената ерозия и пороищата. Малката площ на подходящите за земеделие територии в общината налага стриктно спазване на екологичните изисквания при строителните и добивните дейности, като нарушените в резултат от тези дейности терени трябва задължително да се рекултивират, а амортизираните напоителни системи – да се възстановят и модернизират.

Въпреки необходимостта от разнообразяване на икономиката, устойчивото развитие на аграрния сектор е от важно значение, особено в близко бъдеще. Това важи с особена сила за общини като Ракитово. Един от начините за повишаване ефективността на отрасъла е да се стимулира обединяването на малките производители в производствени обединения. Потенциалът на малките производители за развитие на отрасъла и за създаване на заетост в селските райони не бива да бъде подценяван. Трябва да се има предвид, че големите производители не са непременно по-ефективни от малките. В региона високоинтензивните култури и продукти (животни и зеленчуци) се произвеждат главно в дребните стопанства, които са основен източник на заетост и заемат значителен дял от обработваемата земя. В същото време едрите арендатори и кооперации произвеждат главно зърнени култури с екстензивни методи. Ето защо те са много по-нископроизводителни на единица площ (но не и на един зает в производството) от дребните стопанства. Може да се окаже, че задържането и дори нарастването на обема на някои производства понастоящем се дължи главно на дребния сектор, а не на едрите стопанства, независимо че те би трябвало да са много по-производителни от гледна точка на използване на земя и техника.

 Строго специфичните хидроклиматични условия на котловинното дъно и оградните склонове, в съчетание с особеностите на почвената покривка и релефът на територията, обуславят разнообразието в растителната покривка и характерното разпределение на отделните растителни формации и асоциации.

Отличителна черта е присъствието на мезофитна и ксеромезофитна, микротермна растителност в иглолистния горски пояс. Около 70 % от горските територии са заети с иглолистни гори. Растителното богатство се допълва от мезофитна микротермна неморална в буковия горски пояс и мезофитна и ксеромезофитна микротермна в габъро-горуновия горски пояс. На това основание територията се отнася към Баташкия район от Родопския окръг в обхвата на Илирийската провинция на Европейската широколистна горска област от Геоботаническото райониране на България. Под влияние на локалните ландшафтно-екологични условия присъства мезофитна и хигрофитна растителност в котловинното поле и крайречните пространства. На съвременния етап се наблюдава участие на вторична (производна) растителност от ксерофитна и мезоксерофитна микротермна и мезотермна растителност от ксеротермния дъбов пояс.

В южния и източния сектор на изследвания район, в условията на планинските оградни части на котловината са представени гори от бял бор (Pinus sylvestris). В северна посока те преминават в смесени гори от бял бор и обикновен горун (Quercus dalechampi) или съчетания на белия бор с обикновен бук (Fagus sylvatica). В северните подножия на Баташка планина, непосредствено южно от Ракитово, белият бор формира асоциации с черния бор (Pinus nigra), а в ридовете, източно от долината на река Мочурица той заема широки площи в смесени ценози с участието на ела (Abies alba), обикновен бук и смърч (Picea abies). В посока към яз. Батак върху стари сечища на мястото на гори от смърч, бял бор и бяла мура (Pinus peuce) са се настанили тревните формации на Agrostideta capillaries, Nardeta strictae и др.

Характерни за оградните склонове на Чепинската котловина са чистите горунови гори (form. Querceta dalechampii), които на места преминават в габърово-горунововата формация (Querceto-Carpineta betuli). В долинните склонове обикновеният горун образува смесени гори с водния габър (Ostrya carpinifolia). В котловинната ограда те съседстват със смесените формации на обикновен горун с планински ясен (Fraxinus exelsior), хиркански клен (Acer hircanum), явор (Acer pseudoplatanus) и обикновен бук. В зоната на горуновите гори или непосредствено над тях (в югозападната част на територията по склоноветте на Баташка планина) са се формирали гори от черен бор (Pinus nigra) и съчетания на черен бор с обикновен горун (Quercus dalechampi). Над габъро-горуновия пояс при северна и източна експозиция на склоновете значителни пространства са заети от самостоятелна формация на мизийския бук (form.Fageta moesiacae).

Част от склоновете на рида Къркария са заети от смесени гори на цер (Quercus cerris), благун (Quercus frainetto), често с участието на келяв габър (Carpinus orientalis).

Горските територии заемат 193 431 дка, като земите, включени в горския фонд възлизат на 194 397 дка или 78,9 % от територията на общината.

 

Rakitov_LU

 

Карта земеползването в община Ракитово

 

На съвременния етап се наблюдава силно редуцирано присъствие на условно коренна растителност в котловинното дъно предвид антропогенна намеса и усвояването на биопродуктивността на ландшафтите в културни фитоценози – обстоятелства, типични за лявото поречие на река Мочурица. В дясното й поречие, в пространството, свързано с издигнатата част на старото котловинно дъно, земеделските площи заемат мястото на гори от полски бряст (Ulmus minor) и полски ясен (Fraxinus oxycarpa), от които са останали единични представители. Широко представени тук са мезофитните тревни формации на Festuceta pratensis, Рoaeta sylvicolae, Alopecureta pratensis, Lolieta perrenis, Agrostideta stoloniferae, заели освободените пространства на смесени широколистни гори.

Особена стойност в растителното разнообразие на региона има наличието на някои български ендемити като родопска теменуга (Viola rhodopaea), родопско великденче (Veronica rhodopaea), урумовият кривец (Chondrilla urumovii), както и балканският палеоендемит родопски силивряк (Haberlea rhodopensis).

Основните проблеми по отношение на горското богатство в общината са свързани с болестите по горите, с повредите по младите борови култури от мокър сняг (прекършване на върховете и клоните на дърветата), с регистрираните немалко нарушения от незаконна сеч и незаконна паша, с бракониерството и в по-малка степен с горските пожари. Проблем представлява и недостатъчния брой висококвалифицирани кадри в горското стопанство, преди всичко поради липсата на интерес у младите хора за професионална реализация в горския сектор.

      Залесителните мероприятия през последните десетилетия като цяло подобриха общата екологична обстановка в общината. Благодарение на тези мероприятия се засилиха дървопроизводителните и противоерозионните функции на горските екосистеми, но залесяването предимно с иглолистни видове (черен и бял бор) има и някои неблагоприятни последици. Икономическата изгода от залесяване с иглолистни видове не може да компенсира по-слабата им водоохранна функция, увеличаването на киселинността на почвите и съкращаването на пашата на животните, което за планинските територии има важно стопанско и социално значение, тъй като подходящите земи за фуражно производство в общината са недостатъчни.

      Поради значителната им площ, горите в общината са важен ресурс за нейното социално-икономическо развитие. Все още обаче те не се използват достатъчно ефективно и не допринасят в необходимата степен за подобряване на стопанските резултати в общината. Би следвало горските ресурси да бъдат включени още по-активно в стопански оборот и да носят повече приходи при задължително съобразяване с техния възпроизводствен потенциал и лесоустройствените изисквания. Горите в общината не са само източник на ценна дървесина – перспективите за ефективното им и екологосъобразно използване са свързани преди всичко с комплексното усвояване на техния разнообразен природно-ресурсен потенциал. В този смисъл усилията трябва за бъдат насочени към:

·         опазване на горите от незаконни сечи и изграждане на допълнителни горски контролни пунктове;

·         увеличаване дела на широколистните видове, използвани за залесяване;

·         засилване на водоохранната функция на горите с цел опазване на водното богатство на общината;

·         подобряване на системата от лесотехнически мероприятия за борба с ерозията;

·         усвояване на значителния рекреационен потенциал на горските територии в общината;

·         опазване и увеличаване на дивечовото разнообразие в горите и рибните запаси в реките;

·         развитие на допълващи основния поминък дейности като събиране на билки, гъби и др

Значителното разнообразие в животинския свят на изследваната територия позволява разглеждането й като част от Рило-Родопския регион на Евросибирската територия от Зоогеографското райониране на България. Природно-географските особености и положение спрямо съседни територии обуславят наличието на глациални реликти и най-високия видов ендемизъм на територията на страната.

Всички разреди от насекомите, установени в България, намират разпространение в Рило-Родопския биогеографски район. Твърдокрилата насекомна фауна е най-богатата систематична група, представена в региона от значителен брой видове. По характерни горски обитатели са бръмбарите Prionus coriarius, Oximirus cursor, Rhagium inquisitor, Pachita quadrimaculata, Leptura aurulenata, Asemum striatum, наред с листоядите Dlochrysa fastuosa, Chalcoides lamina и др. Тук намират обитание представители на мравките Ponera coarctata, Myrmica sulcinodis, Leptothorax unifasciatus, Tetramorium forte и многобройни видове на земните пчели от родовете Bombus и Psithyrus. Районът притежава огромно биоразнообразие от пеперуди, сред които 21 ендемита. Присъщи са планинските видове Lycaenia candens leonhardi, Lasiommata petropolitana, Erebia ligea carthusianorum, Boloria selene.

Рибната фауна е широко представена от шаранови риби, сред които речен кефал (Leuciscus cephalus), бабушка (Rutilus rutilus), лешанка (Phoxinus phoxinus), уклей (Alburnus alburnus), сребриста каракуда (Carassius auratus gibelio), обикновена кротушка (Gobio gobio) и др. Отличителна особеност на ихтиофауната е разпространението на пъстървови риби, сред които балканска пъстърва (Salmo trutta fario), дъгова пъстърва (Salmo gairdneri irideus), европейска ряпушка (Coregonus albula).

От земноводните се срещат жълтокоремната бумка (Bombina variegata), голямата крастава жаба (Bufo bufo), планинската водна жаба (Rana temporaria) и дъргокраката горска жаба (Rana dalmatina), наред с характерните рептилии зелен гущер (Lacerta viridis), живороден гущер (Zootica vivipara), горски гущер (Lacerta praticola). В големи популации са представени обикновената водна змия (Natrix natrix), смокът мишкар (Elaphe longissima), медянката (Coronella austriaca), пепелянката (Vipera ammodytes). Разпространени в района са обикновения тритон (Triturus vulgaris), големият гребенест тритон (Triturus cristatus) и дъждовникът (Salamandra salamandra).

Орнитофауната е изключително разнообразна предвид огромните пространства със запазени местообитания в региона като цяло. От соколоподобните видове са представени обикновеният мишелов (Buteo buteo) и соколът-орко (Falco subbuteo), от кълвачоподобните – черен кълвач (Dryocopus martius), пъстър калвач (Picoides major) и др. Широко разпространени са горската чучулига (Lullila arborea), горската бъбрица (Anthus trivialis), еловият певец (Phylloscopus collybita), качулатият синигер (Parus cristatus) и мн. др.

От насекомоядните бозайници в района се срещат таралеж (Erinaceus concolor), европейска къртица (Talpa europaea) и подковоносите (Rhinolophus hipposideros, Rhinolophus euriale). Добре представени са хищниците чакал (Canis aureus), лисица (Vulpes vulpes), язовец (Meles meles), видра (Lutra lutra), златка (Martes martes), дива котка (Felis silvestris). Типичен обитател на горуновите и буковите гори е дивата свиня (Sus scrofa). При по-открити пространства се срещат сърна (Capreolus capreolus), благороден елен (Celvus elaphus), елен-лопатар (Dama dama) и др.

 Антропогенното натоварване върху ландшафтите на котловината и прилежащите й планински територии е довело до стесняване ареала на разпространение на редица фаунистични видове и силно редуциране на техните популации.

Направеният анализ показва високият потенциал на средата за формиране на ландшафтното разнообразие в сложни пространствени взаимоотношения и зависимости. Това намира непосредствено отражение върху характера на ландшафтния рисунък в хоризонталната ландшафтна структура на територията, както и върху съчетанието на геокомпоненти в пространството (вертикална ландшафтна структура), подчинено на специфичен биогеохимичен кръговрат.

Водеща роля в ландшафтната диференциация на територията има релефът. Той определя характера на хидроклиматичните условия, а те на свой ред съвместно влияят върху разпространението на почвено-растителните комплекси и интензивността на биопродуктивните процеси.

Природно-географското положение на Чепинското корито, заедно с морфометричните и климатични показатели, интерпретирани на базата на ландшафтно-екологичния подход, го характеризира с твърде специфичен статус на фона на цялостната ландшафтна картина на страната. Това дава основание Чепинската котловина да бъде обособена като самостоятелен ландшафтен район в пределите на Западнородопската подобласт от обхвата на Южнобългарската планинско-котловинна област от Ландшафтното райониране на България. Според същата класификация Чепинската котловина е отнесена към втория тип ландшафти на субсредиземноморските ливадностепни и лесоливадностепни дъна на междупланински и вътрешнопланински котловини. Представени са четири основни вида ландшафти, където доминиращо присъствие показват котловинно-агрофитоценозните. В източната периферия те преминават в котловинно-горски и планинско-горски тип. В северния сектор на котловината условията са способствали за формирането на котловинно-ливадно-пасищни ландшафти.

Върху ландшафтните комплекси силно модифициращо въздействие оказва антропогенният фактор. Многобройните историко-географски сведения и съвременни специализирани изследвания, показват продължителното антропогенно присъствие, изразяващо се главно в дейности, свързани с горското стопанство, земеделието и туризма, като то е съпроводено от значително стесняване на ареала на естествената горска растителност. Така поставените традиции в усвояването на наличните природни ресурси биват унаследявани през всички исторически периоди, което намира закономерен израз в характера на съвременната ландшафтна структура и динамика. Тези форми на антропогенизация се съпровождат от някои негативни процеси в ландшафтите, сред които: редукция в разнообразието на биотата; изменения в структурата, състава и качествата на почвите; промени във физичните, химичните и биологичните свойства на водите; промени в микроклиматичните условия; отклонения в биогеохимичния кръговрат на вещества и енергия в ландшафтите; провокиране на редица деструктивни екзодинамични процеси.

Активни антропогенните трансформации съпътстват и съвременната стопанска дейност в района. Крайни форми на антропогенна намеса се наблюдават в условията на кариерни разработки, обстоятелствата, съпътстващи дърводобивната и дърбообработваща промишленост или изграждането и поддържането на водностопанските съоръжения във водосборите. Цялостно нарушаване на ландшафтната структура съпътства формирането на населените места с присъщата им транспортна и производствена инфраструктура. Оценката на природните условия спрямо тяхното възстановяване при антропогенни въздействия показва, че Чепинската котловина притежава средно благоприятни природни условия за устойчивост на антропогенни натоварвания.

От направения анализ е видно, че в пределите на разглежданата територия присъства пълен спектър от условно коренни и антропогенизирани до антропогенни ландшафти с повишена динамика на вътрешно-ландшафтните и между-ландшафтните връзки. В този смисъл безспорна е необходимостта от детайлен ландшафтно-екологичен анализ, който да предложи възможности за адаптирано антропогенно присъствие в региона в съгласие с уникалния природно-ресурсен потенциал, както и да формулира условията за устойчиво и балансирано развитие, предвид приоритетите в местното икономическо развитие.

 

Литература:

География на България, БАН, С., 2002

Петров, П.В, Н. Попова Геоекологични аспекти на проблема за рекреационното природоползване на котловинните ландшафти в България (по примера на Велинградската котловина), Год. на СУ, том 84, кн.2 – география, С., 1992

Петров, П.В. Ландшафтно-екологичен статус на Велинградската (Чепинската) котловина, В: Сб. Доклади, Смолян, 2002

Петров, П.В. Геоекологично състояние на котловинните ландшафти, Хабилитационен труд, С., 1992

Петров, П.В. Ландшафтна регионализация, В: География на България, С., БАН, 1997

Вергилов, В., Д.Кожухаров, Б.Маврудчиев, Бележки върху Западно-родопския батолит и метаморфната му мантия, Изв. На Геол. И-т, БАН, кн.9, С., 1961

Геоложка карта на България, 1:100 000, Геология и Геофизика-АД, 1992

Канев, Д. Геоморфология на Чепинското корито, Год. на СУ, том 60, кн.2 – география, С., 1967

Чолеев, Ив. Образно-знаково моделиране на Западнородопското геоморфоложко пространство, Хабилитационен труд, С., 2005

Чолеев, Ив. Влияние на генерализацията при съставяне и анализиране на геоморфоложката карта на Чепинската котловина в М 1:200 000, Год. на СУ, том 81, кн.2 – география, С., 1992

Чолеев, Ив. Образно-знаково моделиране на Западнородопското геоморфоложко пространство, Хабилитационен труд, С., 2005

Георгиев, В. Зоогеографско райониране. В: География на България, БАН, С., 2002

Иванчева,Ю., Влажност на въздуха, В: Природният и икономическият потенциал на планините в България, БАН, С., 1989

Йорданова,М., Ст.Велев Опит за класификация на котловинните ландшафти по природни предпоставки за устойчивост на антропогенни въздействия, Сп. Проблеми на географията, С., БАН, 1990

Кереков, С. Принос към геологията на Западните Родопи, Тр. Върху Геология на България, серия стратиграфия и тектоника, Геол.И-т при БАН, кн.2, С., 1961

Велев, Ст. Климатът на България. С., 1990

Бондев, Ив. Растителността на България. С., 1991

Асенов, Ас. Биогеография на България, АН-ДИ Андриян Тасев, С., 2006

Зяпков, Л., М.Йорданова Вътрешногодишно разпределение на речните води, В: Природният и икономическият потенциал на планините в България, БАН, С., 1989

Лингова, Ст. Радиационен и светлинен режим на България.- В: Климатът на България, С., БАН, 1991

Топлийски, Д. Климатът на България, С., 2006

Нинов, Н. Почви, В: География на България, БАН, С., 1997

 

 

Източник:

Национален център по кадастър ЕООД

Климатичен справочник на България

Хидрологичен справочник на реките в България, том 2, 1981

www.minfin.government.bg/docs/obshtini_bezrabotica_2003.pdf